При липса на документ за собственост върху недвижим имот собственикът и/или владелецът може да се обърне към нотариус, с молба да издаде констативен нотариален акт въз основа на предоставени документи, които доказват правото на собственост на молителя и/или упражняваното от него давностно владение върху недвижимия имот.

В този случай, при липса на валидни документи за собственост върху имота, за молителя съществуват две възможности – да предостави надлежни писмени доказателства за наличието на това право или ако те не са достатъчни нотариусът да извърши обстоятелствена проверка за упражняваното давностно владение и спазване на особените изисквания на закона. В настоящата статия ще се разгледа именно вторият способ за получаване на констативен нотариален акт от молителя.

По същността си това е охранително производство по смисъла на Част VI от Гражданския процесуален кодекс

(„ГПК“). При извършването на обстоятелствената проверка нотариусът се произнася по съществуването на едно право като проверява дали е осъществен фактическия състав на придобивната давност. Това е така, защото по съществото си, при липса на достатъчно писмени доказателства (документи) за наличие на право на собственост у дадено лице, единственият друг начин за това лицe да докаже право на собственост върху недвижим имот е да докаже изтекла придобивна давност по смисъла на чл. 79 от Закона за собствеността („ЗС“).

I. Фактически състав на придобивната давност

При извършване на обстоятелствената проверка нотариусът следва да съобрази дали молителят е упражнявал давностно владение в предвидения от закона срок. Според професор Витали Таджер фактическият състав на придобиването по давност се състои от

осъществяване на владение и изтичане на определен срок. Според професор Таджер позоваването на изтекла давност не е част от фактическия състав на придобивната давност. В тази връзката последното не се явява юридическо действие, а юридическо събитие. Според други автори позоваването е част от фактическият състав и по същността си е юридическо действие. Противоречието произтича от буквалния прочит на чл. 79 ЗС във връзка с чл. 120 ЗЗД. Доколкото според чл. 120 ЗЗД давността не се прилага служебно, то следва да се посочи, че простото изтичане на давностния срок не е необходимо условие за придобиване на правото на собственост. За сметка на това нормата на чл.79 ЗС, която регламентира фактическия състав на придобивната давност при недобросъвестно и добросъвестно владение включва като елементи на придобиването само изтичането на определен в закона период от време и владение по смисъла на чл. 68, ал.1 ЗС в хипотезата на чл.79, ал. 1 ЗС и допълнително

добросъвестност и юридическо основание в хипотезата на чл.79, ал. 2 ЗС. Правната последица – придобиване на вещното право – е нормативно свързана само с тези юридически факти.

По посочения въпрос е постановено Решение № 4 от 17 декември 2012 г. на ОСГК по тълкувателно дело № 4 от 2012 г., според което „недопустимо е по тълкувателен път в нормативно определения фактически състав да се включват и други елементи. Следователно изискуемото от чл. 120 ЗЗД във връзка с чл. 84 ЗС волеизявление (позоваване) не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС.“

За сметка на това ВКС в мотивите на тълкувателното решение посочва, че това не означава, че правната последица – придобиване на правото на собственост или на друго вещно право – настъпва автоматично с изтичане на установения в закона срок. Това е така поради това, че

фактическият състав на владението, съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС включва както обективен, така и субективен елемент (намерение да се свои). В тази връзка е невъзможно едновременно да е необходимо намерение за упражняване на владение, а от друга страна придобивната давност да бъде юридическо събитие, т.е. такъв юридически факт, който не включва активни и съзнателни действия.

Съществуват изключения от горния принцип, като придобиването на право на собственост по смисъла на чл. 92 ЗС и на чл. 21, ал.1 СК. Съгласно чл. 77 ЗС вещните права се придобиват чрез правна сделка, по давност или по друг начин, определен в закона. Придобиване на вещно право без да има изразена воля за това съществува в две хипотези – при приращението по чл. 92 ЗС и по силата на законовия режим на общност по чл. 21, ал.1 СК, когато придобивното основание включва волеизявлението на единия съпруг, но вещноправния ефект настъпва и за другия съпруг.

Считаме, че принцип в гражданското ни законодателство е, че вещните права се придобиват въз основа на обективирано волеизявление за това. Целта на този принцип е, както зачитане волята на правните субекти, така и защита на обществения интерес чрез създаване яснота по отношение субектите и обектите на вещните права с оглед правната сигурност.

Разпоредбата на чл. 120 ЗЗД във връзка с чл. 84 ЗС урежда волевото изявление на субективния елемент на владението чрез процесуални средства – предявяване на иск или възражение при наличие на спор за собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право. До момента в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие и правото на собственост. При наличие на позоваване, правните последици – придобиване на

вещното право – се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС и по чл. 79, ал. 2 ЗС. Това при всеки случай предполага, че самият факт на владението не включва в своя субективен елемент воля за придобиване на собствеността въз основа на придобивна давност. Необходимо е извършване на изричен акт на позоваване на изтеклия давностен срок, за да се завърши фактическият състав на придобивната давност.

С оглед гореизложеното, позоваването на изтеклата давност не е елемент от фактическия състав, а необходимо действие за процесуалната му защита и фактическо придобиване. Такова действие е необходимо и при извършване на обстоятелствената проверка чрез подаването на искане за нейното извършване от владелеца. Необходими са още изтичане на предвиден в закона срок (5 г. за добросъвестно владение и 10 г. за

недобросъвестно владение) и упражняване на фактическа власт върху имота. Всички факти и обстоятелства относно упражняването на тази фактическа власт се изследват в производство по издаване на акта от нотариуса.

Чрез упражняване на давностно владение могат да се придобиват и само идеални части, както и няколко лица мога да придобият едновременно един и същ имот по давност. Интересен въпрос представлява дали са съпружеска имуществена общност имотите, придобити по давност по време на брака. Съгласно чл. 21, ал. 1 СК вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити. С оглед посочената разпоредба един недвижим имот, за да бъде СИО, трябва да е придобит по време на брака и да е налице съвместен принос на двамата съпрузи. Какво ще е правното положение ако давностно владение е започнало преди брака и констативният нотариален акт е издаден по

време на брака или още по-интересния вариант давностното владение да е започнало по време на брака и след развода правото да продължи да бъде упражнявано от само един от съпрузите. Съществена особеност на разпоредбата на чл. 21, ал. 1 СК е, че се изисква да е налице съвместен принос, за да се приеме, че правата, които са придобити през време на брака от единия съпруг, принадлежат и на другия. Съвместният принос се предполага до доказване на противното, т.е. докато не се докаже, че другият съпруг няма принос в придобиването. Следователно ако един от съпрузите не е упражнявал усилия, то недвижимият имот не може да бъде и негова собственост. Приносът може да се изрази във влагане на средства, труд, в грижи за децата, както и в работа в домакинството, което само по себе си затруднява оборването на презумпцията за наличие на съвместен принос.

Когато осъществяването на фактическа власт върху

недвижим имот е започнало и е завършило по време на брака, няма съмнение, че имотът ще се включи в обхвата на СИО. По отношение на втория въпрос, доколкото СИО се е прекратила с прекратяването на гражданския брак между съпрузите, то със сигурност имотът, придобит по давностно владение няма как да бъде СИО. Ако съпрузите продължат да упражняват фактическа власт върху него след прекратяване на брака, то имотът може да бъде в обикновена делима съсобственост. Ако единият от съпрузите се е дезинтересирал от имота след прекратяването на брака, то вероятно той е прекъснал и упражняването на владението и в тази връзка няма да може да има претенции към него. Не така стои въпросът при придобиване на владение върху недвижим имот чрез наследяване от единия от съпрузите. В този случай фактическият състав е започнал при наследодателя на единия от съпрузите, но не е завършен – владението е наследено такова, каквото е било при наследодателя и е продължено по време на брака от наследника с цел да се

придобие имотът по давност – едва след изтичане на давностния срок ще се придобие и съответното вещно право. Следователно имотът, който е придобит по давност, може да се включи в съпружеската имуществена общност, доколкото съвместният принос се предполага до доказване на противното.

Във всички случаи, при установяване на наличие на изтекъл срок на придобивна давност за всяко едно от лицата, което твърди, че това е настъпило и по отношение на него, този факт следва да се изследва с оглед точно това лице и неговото отношение към имота през твърдения периода.

II. Владение

1. Определение. Елементи на владението

Съгласно разпоредбата на чл. 68 ЗС владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя.

Владението не представлява правоотношение, не е самостоятелно субективно право, а е фактическо състояние на държане на чужда вещ като своя. Владението съдържа в себе си обективен и субективен елемент.

Обективният елемент се свързва с фактическата власт върху вещта, съответно има ясно изразена външна изява. Това е властта, която владелецът упражнява върху вещта. Могат да се владеят както движими вещи, така и недвижими имоти. Този елемент се доказва лесно и законодателят му определя самостоятелно място. Фактическата власт може да се упражнява както от владелеца, така и от друго лице в полза на владелеца, т.е. „за някого“.

Субективният елемент се изразява в намерението да се държи вещта като своя. Субективният елемент различава владението от държането. Владелецът следва да упражнява точно такива действия, които би извършвал и собственикът на имота.

За разлика от обективния, субективният елемент е трудно доказуем, тъй като е част от психическия свят на субекта. По тази причина законодателят е установил в чл. 69 ЗС оборима презумпция, че лицето държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Тази оборима презумпция не само улеснява доказателството, но и разпределя доказателствената тежест в процеса. Разбира се, нейното присъствие не освобождава съда от детайлно проучване на действителната фактическа обстановка – ПП на ВС № 6/1974 г. Субективният елемент не може да се осъществи от другиго. Този елемент е налице и тогава, когато друг осъществява фактическата власт. Разбира се, доказването при тази хипотеза е много трудно, тъй като презумпцията в чл. 69 ЗС няма да намери приложение.

В сега действащия ЗС не е възпроизведен текстът на чл. 302 от ЗИСС – отм. (ДВ бр. 29/1904 г.), но при всеки случай се възприема както от доктрината, така и от практиката, че владението е законно, когато съдържа шест

признака: постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта, като своя собствена. Законът, а и съдебната практика единодушно приемат, че няма нужда владението да е правомерно поне по отношение на недвижимите имоти, съгласно правилото на чл. 80, ал. 2 ЗС. Всички признаци на владението следва да бъдат доказани пред нотариуса, както и писмени, така и с гласни доказателствени средства.

Владението не е обикновено фактическо господство върху вещта, чрез него се упражнява съдържанието на вещното право на собственост – правомощието на собственика да си служи с вещта. Като елемент от придобивната давност владението трябва да е явно и несъмнено и да се осъществява постоянно – да няма инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица на владеят вещта. Постоянното владение не изисква непременно фактическата власт да се осъществява във всеки момент във времето. Владелецът трябва да

извършва такива правни и фактически действия, с които да отблъсква претенциите на други лица, с претенции към имота. Самата индиция, че е имало подобни претенции, установено от нотариуса при извършване на процедурата по издаване на констативния нотариален акт може да доведе до отказ за издаването му. Това е така, защото нотариусът действа, съгласно вътрешното си убеждение по отношение на осъществяването на владението и спазването на законовите изисквания за осъществяването на фактическия състав на придобивната давност.

Съдебната практика възприема и възможността за прехвърляне на владение чрез възмезден договор. Владението върху определена вещ може да бъде предадено от едно лице на друго по волята на предишния владелец. Законът регламентира изискванията към формата, в която следва да бъде облечено постигнатото съгласие за прехвърляне на вещни права, но не поставя изисквания, на които следва да отговаря съгласието за

предаване на владение.

Ако едно лице е владяло имота и е починало преди да се позове на придобивна давност, това право се наследява и на изтеклата давност могат да се позоват и наследниците му, ако те са продължили владението. Това не е в противоречие с изискването за непрекъсваемо на владението.

2. Видове владение

Българското гражданско право разграничава два основни вида владение – недобросъвестно и добросъвестно владение. Съгласно чл. 70 ЗС добросъвестно е владението, когато владелецът владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена.

Под правно основание следва да се разбира всеки акт, чрез

който по нашето право може да се прехвърли право на собственост или да се учреди друго вещно право (правна сделка, съдебно решение, административен акт). Наследяването не е правно основание при универсално правоприемство, защото наследникът е универсален правоприемник и той продължава владението такова, каквото е било то при наследодателя. По същността си предварителния договор не е правно основание, защото с него не се прехвърля право на собственост. Той е облигационен договор, но съгласно чл. 70, ал. 3 ЗС законът придава правни последици така, както при добросъвестно владение.

Правното основание трябва да бъде годно да направи владелеца собственик. Нищожното правно основание е равносилно на липса на правно основание, а отпадането на правното основание впоследствие прави владелеца недобросъвестен, с всички произтичащи от това последици. Унищожаемото правно основание е годно до

момента на унищожаването му. Владелецът е добросъвестен, защото не знае, че праводателят му не е собственик. Незнанието трябва да съществува при възникване на основанието. Тъй като добросъвестността рядко има външно проявление, законодателят предвижда оборимата презумпция в разпоредбата на чл. 70, ал. 2 ЗС, където казва, че добросъвестността се предполага до доказване на противното.

Предписаната от закона форма ще е опорочена не когато изобщо липсва, тъй като съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД сделката ще е нищожна, въобще няма да породи правни последици и приобретателят ще е недобросъвестен владелец. Извинителни са само недостатъци от процесуална гледна точка – сделката е изповядана в предписаната форма, но не при надлежен нотариус. Всяка друго владение се смята за недобросъвестно и придобивната давност за него е 10 г.

След упражняване на добросъвестно или недобросъвестно

владение за определен период за владелецът възниква възможността да получи нотариален акт по обстоятелствена проверка, производството за чието издаване ще бъде разгледана по-долу.

III. Производство

1. Искане за извършване на обстоятелствена проверка

Производството по издаване на нотариален акт по обстоятелствена проверка започва с подаване искане до компетентния нотариус, съгласно чл. 573 ГПК, чрез кмета на съответната община, с което се иска заверяване на молба-декларация (по стандартна форма). Към искането се прилагат следните документи:

(i) Молба декларация, която съдържа трите имена и ЕГН на молителя, адрес по местоживеене, подробно описание на имота по местонахождение, площ и граници, данъчна

оценка на имота, имената на трима свидетели, подпис на молителя. Молбата декларация се подава чрез кмета до компетентния нотариус, в чийто район се намира недвижимият имот. В молбата винаги се посочват имената на трима свидетели, по указание на молителя и трябва по възможност да бъдат близки съседи на имота, съгласно чл. 587, ал. 2, изр. 2 ГПК. На гърба на молбата – декларация има следните удостоверения, които се попълват от съответния компетентен орган:

  • Удостоверение № 1 от службата за месни данъци и такси, което удостоверява, че имотът е деклариран на името на владелеца и за него се плаща данък;
  • Удостоверение № 2 от отдел „Общинска собственост“ в съответната Община, което удостоверява, че имотът не е общинска собственост и не е актуван като държавен от 01.06.1996 г.;
  • Удостоверение № 3 от дирекция „Инвестиционно

отчуждаване“ към компетентната общинска администрация, което удостоверява, че за имота няма реституционни претенции;

  • Удостоверение № 4 от компетентната областната администрация, което удостоверява, че имотът не е държавна собственост.
  • (ii) Скица на имота, издадена от Агенцията по геодезия картография и кадастър;

    (iii) Удостоверение за пълна или частична идентичност на имота по действащия план с идентификацията му по предходни регулационни и кадастрални планове. Компетентен да издаде това удостоверение е териториалната Географска информационна система (ГИС);

    (iv) Удостоверение за наследници, ако заявител е наследник;

    (v) Пълномощно, ако искането се подава от пълномощник.

    Когато всички тези документи и удостоверения бъдат получени се подават в кметството, където кметът ги удостоверява и изпраща на съответния нотариус. В този вид производство, ролята на държавния орган, в лицето на нотариуса, е да изслуша волеизявлението на молителя/ите и след като прецени, че са спазени всички реквизити, да удостовери неговата/тяхната воля чрез съдържанието на акта.

    2. Разпит на свидетели

    Съгласно изискванията на ГПК свидетелите са най-малко трима, но няма пречка да бъдат разпитани и повече. Свидетелите се посочват по указание на собственика и трябва по възможност да бъдат съседи на имота или хора, които имат преки и непосредствени впечатления от упражняването на владението от страна на молителя. Свидетелите не са страни в производството, а участници.

    Нотариусът установява самоличността на всеки свидетел по документ за самоличност и следва да се убеди в неговата дееспособност (чрез документ за самоличност и последващия разговор със свидетеля). Всеки свидетел се разпитва самостоятелно, като останалите свидетели не следва да присъстват в същото помещение, където се извършва разпитът. Това се извършва, за да могат техните показания да бъдат максимално независими. Преди разпита на всеки свидетел нотариусът му напомня за наказателната отговорност, която носи при лъжесвидетелстване, като свидетелят дава обещание да казва истината.

    Въпросите на нотариуса следва да бъдат свързани с индивидуализация на имота (местонахождение, площ, съседи, етажност), както и с наличието на обективния и субективния елемент на владението. Владението, както е посочено и по-горе следва да бъде непрекъснато, спокойно, явно и с намерението да се свои. Всички тези

    обективни и субективни елементи трябва да бъдат установени от нотариуса по време на разпита на свидетелите.

    За извършения разпит нотариусът съставя протокол, който се прилага към образуваното нотариално дело. Протоколът се подписва от нотариуса и от всеки от свидетелите. Преди това той им го представя и го прочита на глас.

    3. Постановление

    Въз основа на събраните писмени и гласни доказателства нотариусът се произнася с мотивирано постановление. По съществото си това постановление представлява решение по охранителното производство. Ако нотариусът признае на молителя правото на собственост, тогава той, въз основа на постановлението издава констативния нотариален акт за правото на собственост. Постановлението, с което се отказва издаване на

    констативен нотариален акт подлежи на обжалване пред съответния окръжен съд по местонахождение на недвижимия имот на основание чл. 577 ГПК. Тази разпоредба е специална по отношение на разпоредбата в чл. 538 ГПК, тъй като последната се отнася до общите правила в охранителното производство. Разпоредбата в чл. 577 ГПК се отнася само за нотариалните производства – правни сделки с нотариални актове, удостоверяване на право на собственост , удостоверяване на дата, на съдържание, на подписи и др.

    Съгласно чл. 10, ал. 5 от Наредба № 32 мотивираното постановление по обстоятелствена проверка се пази в служебния архив на нотариуса в продължение на сто години като при изтичане на срока подлежат на предаване за постоянно съхранение в държавния архив. В нотариалното дело следва да се съхраняват и екземпляр от молбата-декларация, протоколът за разпит на свидетелите, мотивираното постановление и екземпляр от

    подписания нотариален акт.

    4. Нотариален акт въз основа на обстоятелствена проверка

    Ако с постановлението молителят е признат за собственик нотариусът издава нотариален акт, със съдържание, съгласно чл. 588 от ГПК. Издаденият констативен нотариален акт се вписва по разпореждане на съдията по вписванията от съответната Агенция по вписванията по местонахождението на имота.

    Констативният нотариален акт по обстоятелствена проверка няма сила на пресъдено нещо и като такъв той само удостоверява право на собственост върху недвижим имот. Съгласно разпоредбата в чл. 537, ал. 2 ГПК, когато актът засяга правата на трети лица, то възникналият спор се разрешава по исков ред, като искът се предявява срещу лицата, които се ползват от акта. Нотариалният акт се отменя, когато бъде уважена претенцията на трето лице

    срещу титуляра му, т.е. когато по исков път бъде доказана неверността на удостоверяването на правото на собственост. Оспорването не се развива по реда на чл. 193 ГПК, тъй като не касае истинността на документа, а съществуването на удостовереното право. По същността си това може да бъде отрицателен установителен иск (иска се установяване със сила на пресъдено нещо, че лицето, което се ползва от акта не е собственик на имота), положителен установителен иск (иска се установяване със сила на пресъдено нещо, че лицето, което подава исковата молба е собственик на имота) или осъдителен иск – например ревандикационен иск по смисъла на чл. 108 ЗС. Констативните нотариални актове нямат прехвърлително действие, а са само оборимо доказателство за правото на собственост на титуляр, поради което оспорването на констатациите по акта може да бъде извършено винаги в рамките на спора за собственост на имот, а при установяване на права, различни от удостоверените, актовете подлежат на отмяна или изменяне на основание

    чл. 537, ал. 2 ГПК.

    Наличието на правен интерес от търсената с установителния иск по чл.537, ал.2 ГПК защита е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта му. Интересът от защита по всеки установителен иск е конкретен и следва да е налице по време на цялата висящност на производството, включително към момента на постановяване на окончателния акт по спора.

    На отмяна по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК подлежат само констативни нотариални актове, с които се удостоверява право на собственост върху недвижим имот, не и тези удостоверяващи сделки, с които се прехвърля, изменя или прекратява вещно право върху недвижим имот. Те имат различна правна същност, предмет и последици. Тези различия определят и различията при защитата на трети лица срещу нотариални актове, с които се засягат техни права.

    Констатациите в акт, издаден по обстоятелствена проверка, подлежат на опровергаване при всеки спор за гражданско право, а не в отделно производство. С оглед на това не е допустим самостоятелен иск за отмяна на констативен нотариален акт за собственост. В същия смисъл е и Решение № 5 по гр.д. 3781/2015 г. на ВКС, според което „В правораздавателната власт на съда е да отменя охранителни актове, когато същите засягат права на трети лица и след разрешаване на спора за материално право – чл.537, ал.2 ГПК. Такъв е случаят на отмяна /пълна или частична/ на констативен нотариален акт за притежаване на вещни права, ако в исковото производство се установи, че титулярът по нотариалния акт не е техен собственик изцяло или частично. Отмяната в този случай е предписано от правната норма задължение на съда, като последица от разрешаването на спора за материално право, а не предмет на отделен и самостоятелен иск.“

    Ако в хода на обстоятелствената проверка се установи, че за имота има висящ спор в съда нотариусът трябва да спре производството и на основание чл. 536, ал. 1, т. 2 ГПК се дава по аналогия едномесечен срок за предявяване на иск. Определението за спиране на издаването на нотариален акт по обстоятелствена проверка не подлежи на съдебен контрол.

    Нотариусът не е страна в нотариалното производство, поради което не е легитимиран да обжалва отказите на съдията по вписванията да впише съставен от него нотариален акт. Правен интерес да обжалват този отказ имат страните в нотариалното производство. Това, че нотариусът подава молбата за вписване не се свързва и с процесуалното право на обжалване срещу отказа да се извърши вписване. Нотариусът е лице, на което законът възлага извършване на предвидените в законите нотариални действия – чл. 2, ал. 1 от Закона за нотариусите и нотариалната дейност („ЗННД“). Като

    длъжностно лице нотариусът има точно определени от закона функции, една от които е да представя в службата по вписванията подлежащи на вписване актове – чл. 25, ал. 4 ЗННД. Освен действията, за които е оправомощен от закона, други извън тях, каквото е и обжалването на отказа на съдията по вписванията, той не е легитимиран да извършва. Нотариусът не може да бъде представител на страните в охранителното производство. Правото на жалба срещу отказа на съдията по вписванията принадлежи на страната в охранителното производство.

    В нотариалното производство нотариусът е длъжностното лице, което го ръководи и издава крайния акт. Молители в това производство се явяват лицата, които искат да бъде оформена сделка в нотариален акт или да бъде засвидетелствано правото им на собственост (останалите нотариални удостоверявания не представляват интерес за вписването). Съдействие при законосъобразно развитие на гражданските правоотношения оказва нотариусът, като

    издава искания акт. След като този акт бъде постановен, производството по нотариално удостоверяване приключва и нотариусът губи ролята си на решаващ орган. Той става адресат на задължението по чл.25 ал.5 ЗННД и трябва, под страх от отговорност, да представи акта за вписване в деня на неговото извършване. Производството по вписване на нотариални актове по чл.4 б.”А” от Правилника за вписванията („ПВ“) е самостоятелно, с друг решаващ орган и с различен резултат. То приключва с волеизявление на държавен орган, с което се разпорежда вписване на акта в съответните книги или отказ. Легитимиран (а и задължен) да поиска извършването на това волеизявление е нотариусът – чл.8 ал.1 ПВ – следователно той се явява заинтересовано лице по смисъла на чл.531 ал.1 ГПК в производството по вписване. Същият извод следва и от разпоредбата на чл.32а ал.4 ПВ, по смисъла на която именно на нотариуса следва да бъде връчено определението за отказ. Поради това не може да се приеме, че нотариусът няма право да обжалва отказ,

    постановен по направено от него искане за вписване.

    Не на последно място, при производството за издаване на нотариален акт по чл. 587 ГПК се заплащат нотариални такси, определени от Закона за нотариусите и нотариалната дейност и тарифата към него. Таксите са пропорционални и зависят от удостоверявания материален интерес (обикновено данъчната оценка на имота, а ако става въпрос за продажба – продажната цена, в случай, че тя е по-висока от данъчната оценка). Таксите се внасят при подаване на молбата и дори при непризнаване на правото на собственост не подлежат на връщане.

    V. Правомощия на държавните органи в производството

    От особено значение за успешното приключване на процедурата по обстоятелствената проверка е получаването на всички необходими удостоверения и

    документи. В тази връзка следва да се разгледат и правомощията на държавните органи в хода на производството по издаване на констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка.

    На първо място единствената компетентност на органите на местно самоуправление и местните органи на централна власт (кмета на общината, областният управител или лицата, на които последните са възложили тези функции) е издаването на официални удостоверителни документи във връзка с факта на владение – удостоверение за липса на реституционни претенции, удостоверение, че имотът не е актуван като общинска или държавна собственост. Кметът на общината е длъжен да завери молбата-декларация, въпреки наличието на акт за общинска собственост за същия имот. Компетентен да извърши проверката относно владението на имота в течение на давностния срок, необходим за придобиването му и да признае или да отрече правото на

    собственост на заявителя/молителя е единствено нотариусът, който извършва обстоятелствената проверка. Отказът за издаване на удостоверение и заверка на молбата-декларация, внесена от лице, което не притежава нотариален акт би довело на практика до невъзможност за извършване на обстоятелствената проверка по реда на чл. 587, ал. 2 ГПК. Като например дори и ако имотът е актуван като публична или частна общинска собственост, съгласно забраните в Закона за общинската собственост („ЗОС“) и параграф 1 от Заключителни разпоредби към закона за допълнение на закона за собствеността, молбата следва да бъде заверена, въпреки, че по същество ще бъде отхвърлена и нотариусът ще откаже да извърши обстоятелствената проверка.

    Със същото значение е и неиздаването на необходимите документи, които трябва да бъдат приложени към молбата-декларация, като скица на недвижимия имот. Компетентният орган да издаде скица на недвижимия

    имот е Агенцията по геодезия, картография и кадастър. Неиздаването на скица, възпрепятства да бъде извършено нотариалното охранително производство по чл. 587 ГПК, в което единствено нотариусът е органът, който преценява наличието на основанията за издаване на нотариален акт по обстоятелствена проверка за съответния имот. Обстоятелството, че съществуват права на други собственици, записани в Имотния регистър е без съществено значение при преценката на законосъобразността на отказа да се издаде скица . Нещо повече, не е в правомощията на административния орган да прави изводи относно собствеността върху имота.

    В производството по реда на чл. 587, ал. 2 ГПК нотариусът преценява всички материални предпоставки за придобиване на собствеността, законовите забрани, ако са налице такива, както и други пречки, поради което правото на собственост върху имота са извън компетентността на държавните органи.

    Използвана литература:

    1. Нотариалното производство в светлината на новата съдебна практика (2008 г. – 2015 г.) – Весела Ивчева

    2. Гражданско право на НРБ – Витали Таджер

    [1] Решение № 55 от 08.10.2015 г. по гр. д. № 3255 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 2-ро гр. отделение

    панорама на офиса скрий съдържанието